Жирафите животни, които  се отличават  в тълпата от Лин Хофланд    Translated by: Димитър Китов

Жирафите наистина се открояват в тълпата. В зоологическата градина или в естествената среда в Централна Африка те се извисяват над останалите животни и са вторите по големина животни днес (Африканският слон е най-големият). Дължината на врата на жирафа е вълнувала наблюдателите през годините. “Как са се сдобили с дългия си врат?” се питат някои.

Като видят 3-метровия (10 фута) до раменете жираф да протяга 2.5 -метровия (8 фута) си врат до краен предел и после да добавя почти още един фут с дългия, опипващ език към това на пръв поглед недостижимо клонче на върха на акациевото дърво, някои могат да повярват, че процесът на протягане е докарал до удължаването на врата на животното. Но сериозно, дали жирафът може сам да добави повече дължина към ръста си?

    Ако една черта действително се промени, това не би ли променило цялото?  Нека разгледаме жирафа.

Жирафът е бозайник, следователно голяма част от анатомията му е подобна на другите бозайници. Както повечето бозайници жирафът има 7 вратни прешлена. Ами ако нямаше 7 прешлена между раменете и основата на черепа? Късият врат на човека поддържа перфектно балансираната глава на човека почти без усилие. Огромната глава на жирафа трябва да бъде държана нависоко през цялото време. Когато стои изправен, почти половината от 225 килограма вратни мускули са напрегнати. Количеството необходими мускули e пряко свързано с броя стави, които трябва да се поддържат. Ако намалим броя на ставите до само две – при черепа и при гърдите, това би намалило теглото драстично, и би изисквало по-малко енергия за оцеляването на жирафа. Ако недостигът на храна е предизвикал промяната във врата, то не би ли било нормално броят на прешлените и ставите също да се променя от същите еволюционни процеси? Разбира се проблемът с този дизайн би бил загуба на гъвкавост и значително ще увеличи шанса за счупване, ако жирафа получи удар в главата или врата.

Разсъждавайки по-нататък, ако имаме врат с много прешлени това би изисквало точно обратното – по-голямо количество енергия и повече мускулна маса, за поддържане. Това би причинило изместване на центъра на тежестта на жирафа пред предните крака когато главата се протегне право напред, и би накарало задните крака да се отделят от земята – ако приемем, че предните крака биха издържали. Седем вратни прешлена е отличният дизайн.

Тъй като главата е толкова високо във въздуха, огромното сърце на жирафа трябва да е способно да доставя достатъчно богата на кислород кръв три метра (10 фута) нагоре до мозъка. Това би било проблем (свързан с прекалено високо кръвно налягане), когато жирафът се наведе за да пие вода, ако не съществуваше уникалната колекция от подсилени артериални стени, бай-пас, и антигравитационни клапи, мрежа от малки кръвоносни съдове (rete mirabile или „чудната мрежа“) и сигнализатори за налягането, които помагат да се поддържа достатъчен кръвоток до мозъка с точно необходимата стойност на налягане на кръвта. Дори за тези които смятат това просто за „адаптация към високи гравитационни налягания в сърдечносъдовата система“, жирафът е уникален по рода си.
 
 

Също толкова учудващ е факта, че кръвта не се застоява в краката, и жирафът не кърви обилно, ако се пореже по крака. Тайната лежи в изключително здравата кожа и във вътрешната фасция, която предпазва от задържане на кръвта. Тази кожна комбинация е обширно изучавана от учените на НАСА при тяхното разработване на гравитационни костюми за астронавти. Също толкова полезно за предотвратяването на профузното кървене е обстоятелството, че всички артерии и вени в краката на жирафа са разположени много дълбоко навътре.

Капилярите, които достигат до повърхността са изключително малки, и червените кръвни клетки са около една трета от размера на същите при човека, което прави преминаването през капилярите възможно. Бързо става ясно, че всички тези уникални особености на жирафа са взаимносвързани и взаимнозависими с дългия му врат.

Но има и още. По-малките червени кръвни телца имат по-голяма повърхност и позволяват по-голямо и по-бързо усвояване на кислорода в кръвта. Това помага да се достави достатъчно кислород до всички крайници, включително и главата.

Дробовете работят заедно със сърцето, за да доставят необходимото количество кислород на жирафа, но по начин. който е уникален при жирафа. Неговите дробове са осем пъти по-големи от тези на хората и дихателната честота е една трета от тази на хората. По-бавното дишане е необходимо за да се обмени голямото количество въздух, без да причини изгаряне на 3.6 метровата (12 фута) трахея на жирафа. Когато животното вдиша свеж въздух, останалия без кислород стар въздух не може да бъде напълно изхвърлен. За жирафа този проблем се причинява от дългата трахея, която задържа повече мъртъв въздух отколкото човек може да поеме на един дъх. Дробовете трябва да имат достатъчно обем за да направят този „лош въздух“ малка част от общото количество. Това е проблем на физиката, с който жирафът се е справил.

Да добавим към чудото, раждането на новороденото жирафче приключва казуса в полза на интелигентния дизайн. Новороденото пада от метър и половина (пет фута), тъй като не е възможно майката да приклекне удобно до земята, а пък да легне по време на раждане би било сигурна покана за лъв или друг хищник да нападне майката. Както при всички бозайници, главата е несъразмерно голяма в сравнение с тялото при раждането и това създава предизвикателство при преминаването през родилния канал.

Бебето жираф има и допълнително усложнение, причинено от деликатния дълг врат, който свързва главата с останалата част от 70 килограмовото (150 паунда) тяло. Ако главата излезе първа, вратът със сигурност би се счупил, когато останалата част от тялото падне върху него. Ако главата излезе последна, вратът със сигурност би се счупил, докато тежестта на тялото виси на него. Това на пръв поглед безизходно положение е решено с това, че задните хълбоци са много по-малки от предните рамене и вратът е точно толкова дълъг, че да позволи на главата да премине през родилния канал, почивайки на задните хълбоци. Предните крака излизат първи, за да омекотят падането на останалата част от животното. Главата се поддържа и предпазва от задните хълбоци, а вратът е достатъчно гъвкав за да позволи остро извиване около предните рамене.

Това е перфектно излизане, което би било невъзможно при всяка друга комбинация или със всяка друга нова дължина на врата. Само след минути новото жирафче стои изящно изправено между краката на майката. От раждането до зрелостта само за четири години вратът расте от една шеста до една трета от общата височина на жирафа. Такъв растеж е необходим, за да може животното да преодолее дължината на краката си и да се навежда да пие вода. През първата година от живота си малкото се храни изключително с богатото мляко на майка си, което може да бъде лесно достигнато.

Екологично, жирафът е идеално съвместим със средата си. Има нужда от някой, който да подкастря дърветата, за да пречи на бързо растящите сенчести дървета да засенчат земята и да убият тревата, представляваща храна за другите животни от саваната. Също има нужда и от пазач, който да вижда над високата трева и да наблюдава движението на хищните котки. Жирафът е не само достатъчно висок за това, но има отлично зрение и любопитен нрав. След като предупреди останалите животни със няколко шумни размахвания на опашката си, жирафът смело се отдалечава от опасността. Голямата височина, здравите слоеве кожа, смъртоносен ритник с копито, както и широкия, бърз разкрач, правят възрастния жираф нежелана плячка за всеки хищник.

Да предположим, че всичко това може да е еволюирало в един вид животно, което няма никакви възможни близки родственици, и да се развие толкова само поради предполагаем недостиг на храна на ниските нива, е абсурдно. Не би ли трябвало и други животни, които се хранят на земята и са преследвани от големите котки, и са подложени на същата космическа радиация, да са постигнали ръст подобен на жирафа?

Интересно е че има други, които се хранят от дърветата. Един вид газели (gerenuk gazelle) от Африка има най-дългия врат в семейството на газелите, има дълъг език и яде листа от дървета, докато стои на задните си крака. Маркхоровата коза (markhor goat) от Афганистан се катери по дърветата до 25 фута височина (7.5 метра), за да яде листа от дърветата. Други бозайници също желаят листата на дърветата, но нито едно от тях не ще стане някога жираф, и жирафите със сигурност не са произлезли от друго животно различно от жираф.

Ние не можем да знаем дали условията в миналото са били същите, но „нуждата да оцелее като достига все по-високо за храна“ е подобно на много Дарвинистки обяснения от този вид нищо повече от post hoc* спекулация.“ Това, което излиза от вкаменелостите го потвърждава, както и неповторимото и чудно устройство което се вижда в това животно, го потвърждава. Похвалата, славата и честта отиват за неговия Създател.
 

1. Percival Davis and Dean H. Kenyon, Of Pandas and People, Haughton Publishing Company, Dallas (Texas), 1989, p. 71.
Пърсифъл Дейвис и Дийн Кеньон, За Пандите и Хората 1989 стр. 71

2. Alan R. Hargens, Developmental Adaptations to Gravity/Cardiovascular Adaptations to Gravity in the Giraffe, Life Sciences Division, NASA Ames Research Center (California), 1994, p. 12.
Алан Р. Харгенс, Еволюционни Адаптации към Гравитацията/Сърдечносъдови Адаптации към гравитацията в Жирафа, НАСА 1994 стр. 12

3. Helen Roney Sattler, Giraffes, the Sentinels of the Savannas, Lothrop, Lee and Shepard Books, New York, 1979, p. 22.
Хелън Рони Сатлър, Жирафите, Пазителите на Саваните 1979 стр. 22

4. Francis Hitching, The Neck of the Giraffe, Where Darwin Went Wrong, Ticknor and Fields, New York, 1982, p. 179.
Франсис Хичинг, Вратът на Жирафа, къде сбърка Дарвин 1982 стр. 179.

Жирафите – животни, които се отличават в тълпата
<http://www.creationism.org/bulgarian/giraffes_bg.htm>

---

Начало:  Български

www.creationism.org